І-1. Ничия земя
Място на провеждане: недостроена 15-етажна болница в покрайнините на гр. Пловдив
Дата на провеждане: 7.11.2009 г.
Игровото действие се развива през 1986 г.
близо до Кордона в покрайнините на Зоната.
Интервю с очевидец, преживял Посещението
Посещението трая само два-три дни, а може би дори няколко часа. Даже микросекунди било, разправят учените глави. Паниката обаче трая повече. Разбирате, нали – чува се БУУМ, светка, треска, земята се клати, хората изтичват по бели гащи навънка, а небето едно такова – ууу, ум да ти зайде, и някакви неописуеми неща се случват наоколо, и даже въздухът ти изглежда някак крив! И де ще ходиш – вземаш децата и бягаш, бягаш с другите, докато излезете на нормална човешка земя. А там, зад теб – там е страшно. Въртят се някакви там стихии ли, що ли, въртят се и променят всичко, и накрая пак същото си застава. Ама смееш ли да се върнеш за нещо!
Тъй де, те военните посмели, нали това им е работата. Влезли ония ми ти юнаци с каските и танковете, населението да спасяват, чуждоземния враг да борят. Точно враг не ще да са намерили, ама ей на, още ръждясват останките им по покрайнините на нашата Зона: къде като изгорени, къде смачкани, къде някак така насмотани, че да те заболят очите като гледаш – хем го има танка, един вид, хем го няма, и не знаеш на очите си ли да вярваш, или на главата, и само си викаш, въй че съм късметлия, измъкнах се от тая гадост; че и здрав се измъкнах, не като съседа, дето го прибраха в бялата сграда, и не като ония, дето там останаха. Снимаха после със сателити, викат, няма оцелели в Зоната. Ама и умрели няма. Нещо, викат, ви се е привидяло – при Посещението никой не е умрял, всичките нейде са изчезнали и никакви ги няма. Виж, подир това е друго – малцина от тия, дето са влезли в Зоната, живи са се върнали, а на другите им лежат кокалите вътре. То и затуй я оградиха военните, кордон сложиха, сини каски с автомати обикалят. Да пазели хората от Зоната. Глупости на търкалета, мене ако питаш, тя Зоната там си стои. Хем от Посещението вече няколко години минаха – все същата си стои!
Зоната те от хората пазят, и май хубаво правят. Че минаха се, не минаха няколко месеца, откак стана онуй нещо, и се навъдиха луди глави, дето тайно да влизат, чуждопланетни ценности на нашата земя да измъкват. Защото, видите ли, не се оказаха съвсем верни теориите, че било чуждопланетно нашествие. Какво ти нашествие! То цяло съкровище! Ти знаеш ли какви неща наизвадиха ония ми ти нещастници? Странни всякакви предмети, дето нито законите на физиката признават, нито можеш ги разбра как работят, ама на – научихме се да използваме някои от тях. Да речеш инаквите – нищо и никакво такова блокче, колкото марципан, ама докарва ток колкото на колата акумулаторът. При това някак отникъде го докарва, та си блъскат кратуните учените – то не беше "квазимагнетизъм", не беше "парагравитонен дисонанс", всякакви ми ти сложни термини наизмислиха да се мъчат да го обяснят. А пък туй автомобилните концерни – колко му е! Успяха да научат, че тия ми ти работи се размножават чрез делене, и гледай какво става днеска, как всичките коли само с такова нещо вече се подкарват! Не, не ще да е точно бедствие Зоната, ама и съкровищница не е. Тия глупаци, дето се пъхат вътре нелегално артефакти да измъкват – сталкерите, колко от тях са изпоизмрели там! А какви работи понявгаш се случват с децата им и с тях самите – не е за разправяне.
Казвам ви аз – ако извънземни някакви са тръгнали да превземат Земята, то не ще да е с танкове или, да речеш, с някакви ми ти лъчеви оръдия. Не, що им е да се морят! Ей тъй, със собствената ни алчност ще ни превземат, помнете ми думата!...
Интервю с генерал-майор И. Конакчиева,
комендант на Зоната на българска територия
Би могло да е имало едно време...
...едно късче ничия земя.
То съдържало неземни съкровища...
...и непонятни опасности.
Контрол върху него си оспорвали няколко могъщи държави и международни организации, а някъде между тях - и нашата окаяна държавица, в която се е случило то да попадне.
Мястото било заградено със стени, телени мрежи и военна охрана.
Достъпът до него бил ограничен, тъй казвали властите.
Мястото на Посещението не можело да бъде оставено... непосетено.
...И все пак хората са си хора, с присъщите им качества:
любознателност,
любопитство,
глупост.
Преди всичко, разбира се, то имало нужда от военна охрана - смесени формирования на Българска армия, руските специални служби, сините каски на НАТО и наемни части на различни наблюдаващи международни организации.
Доколкото Зоната била феномен от международно значение, тя бързо се превърнала в своеобразна „ничия територия”. Макар че официално българските власти налагали и опазвали реда, имало и други, които притежавали такива правомощия по силата на сложна система от двустранни и многостранни международни споразумения. Поради тази причина порядките били доста свободни, а дисциплината – ниска, поне в отсъствието на командващ офицер.
Личният състав се състоял предимно от брутални и корумпирани типове, които срещу висока надница и много възможности за нелегален доход били приели една работа, която можело да им струва здравето, живота и генетичната идентичност. Те знаели това и гледали докато си отслужат установеното време по договор, да спечелят колкото може повече „зеленички”.
На военните било забранено да влизат в Зоната, освен ако се налагало да охраняват научна експедиция, от каквато задача те всячески се мъчели да изклинчат.
Що се отнася до учените... Ех, това били онези благородни по дух хора, които са готови да подложат на опасност дори живота и здравето си в името на науката. Наместо от дома да пишат дълбокомислени статии, те идвали на границите на самата Зона и работели до сред нощите в полевите лаборатории, за да изследват на място и в пълнота този невероятен феномен.
Тяхната цел била да обработят в лабораторията си разните му артефакти и да посетят колкото може повече различни аномалии, срещани в Зоната.
За събирането на образци и данни за изследване те периодично отивали на експедиции.
Намирали се, разбира се, и неизбежните журналисти. Проклетите нахалници се бутали при военните, преследвали учените, та понякога дори успявали да си издействат разрешение за влизане в Зоната!
Правителството търпяло тази намеса, защото времето показало, че е по-добре журналистите да бъдат оставени да си врат гагата в онова, което бездруго никой не разбира, та да пишат глупавите си статии, отколкото напълно да им бъде забранен достъпът и те да започнат да съчиняват небивалици, от които на населението да му настръхва косата.
В Зоната обаче се отивало и не само легално. Намирали се и такива хора, които под дулата на военните, нощем, пълзешком, под прикритието на мрак и мъгла се промъквали в Зоната, където рискували кожата си, за да вадят оттам чуждоземни ценности или кой знае, може би опасни боклуци, и да ги продават на черния пазар. Малцина от тях се завръщали, но те били наистина корави хора.
Сигурно трябвало да си отчаян тип, за да влезеш в тая огромна руска рулетка – Зоната. Мотивацията на тия хора била различна – от дълбоки и неразрешими лични проблеми до най-откровена лудост. Обаче факт е, че там, където добре оборудваните изследователски експедиции се проваляли, надареният с невероятна интуиция и желязна воля за живот сталкер успявал да проникне... Че и понякога да се завърне цял и що-годе читав. От това се вадели лесни пари, всичко друго нямало значение.
А парите, да ви кажа, не ще да са били нашенски.
Появата на Зоните разтърсила световната икономика. В частност при българската Зона левът и рублата се оказвали недостатъчно стабилна валута. На черния пазар на артефакти, оръжия и технологии господствал доларът.
За всички надници, рушвети, сделки и далавери трябвало "зелено" - и народът охотно го ползвал.
Покрай всичките тези действащи лица - особено последното, и за да обслужва техните разнообразни нужди, на ръба на Зоната и на ръба на закона съществувал Барът.
Той бил държан от един тъмен субект, изникнал скоро след първите нескопосни прониквания на сталкери в Зоната. Барманът разполагал с като че ли безгранично търпение и, което е по-важно – неограничено финансиране. Под носа на военните изкупувал артефакти от Зоната и ги продавал на бог знае кого – големи финансови корпорации, научни институти, навярно дори международни терористични групировки. Говорело се, че зад него стояла мафията, и макар от време на време властите да организирали проверки и претърсвания в неговия бар, накрая винаги се измъквал сух от водата.
Знаел много за Зоната и бил изключително демократичен в подхода си към хората – имаш ли пари или стока за продаване, добре си дошъл в Бара.
Там човек можело да отдъхне и да пийне бира, водка или дори специалитета на заведението - "Пачата на вещицата". От него казват, че с първата глътка омеквали краката, но че и понякога действало като благотворен шамар за организма.
Алкохола и специалитетите поднасяла красивата асистентка на Бармана.
Барът бил чудничко място. Там имало къде да се стопли човек,...
...да се види с приятели,...
...да се погрижи за екипировката си,...
...да уреди някои документално-финансови въпроси,...
...да чуе моден шлагер по радиоточката,...
...да се запознае с последните новини от настенния вестник на Зоната...
...или да се поподсмихне на "политически коректната" украса по опушените стени на Бара.
На това съмнително място практикувал и един от изтъкнатите световни специалисти по ксеноболести – или един от малкото лекари, които изобщо нещо разбират от това. Докторът търсел познания и изпробвал хирургическите си умения върху многото сталкери, които се домогвали до неговата помощ.
Сталкерите били истинска златна мина – онези от тях, които се измъквали живи от Зоната, обикновено били много платежоспособни и благодатни като пациенти. Тези жилави, издръжливи мъже и жени можели да понасят много болка без мрънкане, а пък какви интересни болести носели! Един чудесен начин да развиеш своите медицински умения, че и да блеснеш с по някоя статия в световните медицински списания.
Ако пациентът имал късмет, той излизал от Зоната "чист" или само с лека мутация, която да му придава някои малки странности, но не и твърде да му пречи.
Тогава той можело да бъде оставен на грижите на двете палави медицински сестри, докато се възстанови.
Случвало се обаче и да има усложнения, които изискват оперативна намеса...
...И тогава наставал часът на Доктора.
От лазарета можело да се купят и някои полезни медикаменти - биостимулиращи, антирадиационни, нервноуспокоителни и нервновъзбудителни инжекции, които да подпомогнат оцеляването в Зоната...
...доколкото изобщо е възможно човешката медицина да лекува нечовешките болести.
Намирали се, разбира се, и шарлатани, които пробутвали на по-неопитните сталкери всевъзможни боклуци, които уж били лекували аномална радиация или мутации.
Горко на глупците, които разчитали на подобна "защита" в Зоната.
Но нека разгледаме историята на един млад учен, който пожелал да разкрие една от мистериите на Зоната - тази за легендарното Златно кълбо.
Започнало се от някакъв пиян сталкер, който разказвал за невероятен артефакт - нещо, което приличало на масивно златно кълбо и което уж можело да изпълнява всякакви желания.
Когато нашият герой настоял за информация относно местоположението на този артефакт, сталкерът изведнъж се отрезвил и станал много агресивен.
Находката обаче изглеждала уникална - никой не бил регистрирал такъв артефакт. А и кой знае, може наистина да било способно да задоволява прости биологични потребности, това кълбо.
Време било за научна експедиция.
След като се консултирал с колеги...
...нашият човек изтеглил каквито артефакти имал в лабораторията си. Известни били свойствата на повечето от тях да притъпяват аномалните въздействия или да благоприятстват виталните функции на човешкия организъм.
Поколебал се дали да вземе оръжие...
...но наместо това предпочел да наеме някакъв закъсал сталкер, който да го охранява.
След като се запасил с медикаменти от Доктора...
...той намерил любезен начин да мотивира началника на охраната да погледне на другата страна, докато разписва документите му.
Оставало само да покаже пропуска си на строгия офицер, който пазел портала към Зоната.
Какво се е случило вътре, през какви ужаси са преминали двамата, как са оцелели - историята мълчи.
Предполага се, че опитният спътник на учения е успявал да усети фините трептения да смъртоносните аномалии - или пък да забележи признаците, че дадено място е опасно.
Властите твърдят, че из Зоната нямало оцелели... Но кой тогава се движи там и размества артефактите? Старите сталкери се кълнат, че са виждали из Зоната ужасяващи фигури, които далечно и по уродлив начин напомнят човешко същество.
Никой не знае какви са тези същества - дали са били човеци, или пък нещо съвсем различно. Обаче сталкерите казват, че са изключително опасни... И дори че куршум ги не ловял.
С промъкване, спорадична стрелба и много, много кураж героите все пак достигнали заветната цел.
Златното кълбо сияело и озарявало мрака.
Зарадвани, те приседнали да починат, преди да пристъпят към преодоляване на последната и най-ужасна аномалия преди Кълбото...
...Без да забележат двойката изпаднали сталкери, които се таяли недалеч от тях.
Сталкерите били преминали Лампата-смърт и Паяжината, двете почти най-страшни аномалии, ала и запасите, и силите им били привършили точно преди последната - Месомелачката. Заключени между чука и наковалнята, между Сцила и Харибда, те нямали друг избор, освен да се прикрият и да се надяват други да се появят, за да могат да ограбят техните медикаменти и защити.
Въпросът бил на живот и смърт...
...А когато опре до смъртта, ние, човеците, все избираме живота - дори ако ни коства извършването на предателство.
Казват, че Кълбото изпълнявало желания...
И тъй ще да е било.
За тях обаче била заплащана кървава цена.
Ала с всяко изпълнено желание...
...Зоната...
...нараствала.
